Може би си оплескал всичко. Може би
размишляваш над свои минали действия и те измъчват угризения. Чистотата ти се
струва изгубена кауза. Този сън, наречен „Стаята”, е посветен на теб. Някъде
между будно и заспало състояние се озовах в стаята. Нямаше отличителни черти,
освен че едната стена бе покрита с малки чекмеджета с картончета. Те бяха като
чекмеджетата в библиотеките, където по азбучен ред са изброени заглавията на
книгите по автори или теми. Но чекмеджетата, които се простираха от пода до
тавана и изглеждаха безкрайни във всички посоки, носеха различни надписи.
Когато се приближих до стената с чекмеджетата, най-напред бях привлечен от
едно, на което пишеше: „Момичета, които съм харесвал”. Отворих го и започнах да
прехвърлям картончетата. Бързо го затворих, ужасен от прозрението, че познавам
имената написани на всяко картонче.
После, без да ми казва някой, осъзнах
точно къде се намирам. Тази пуста стая с малките си картончета бе
безпристрастен каталог на моя живот. Тук бяха записани действията ми във всеки
един момент, големи и малки, с подробности, които дори моята памет не можеше да
осигури.
В мен се събуди чувство на удивление и
любопитство, съчетано с ужас, докато отварях напосоки чекмечжета и разглеждах
съдържанието им. Някои носеха радост и сладки спомени; други чувтсво на срам и съжаление, които бяха толкова
силни, че често поглеждах през рамо да видя дали някой не ме наблюдава.
Чекмеджето с наименование „Приятели” се намираше до друго, наречено „Приятели,
които съм предал”.
Заглавията варираха от обикновени до
направо смахнати. „Книги, които съм прочел”,”Лъжи, които съм изрекъл”, „Утеха,
която съм дал”, „Шеги, на които съм се смял”. Някои бяха направо смехотворни в
своята конкретност:”Думи, които съм изкрещял на своите братя”. На други не можех
да се смея:”Неща, които съм извършил в яда си”, „Неща, които съм промърморил
под нос на родителите си”. Не преставах да се изненадвам от съдържанието. В
някои чекмеджета имаше повече картончета, отколкото очаквах. В други имаше
по-малко отколкото се надявах.
Бях сащисан от огромния обем на
живота, който бях изживял. Възможно ли е да съм имал време през своите двадесет
години да напише всяко от тези хиляди, може би милиони картончеа? Но всяко
картонче потвърждаваше тази истина. Всяко бе написано със собствения ми
почерк.Всяко бе подписано с моя подпис.
Когато изтеглих чекмеджето с надпис
„Песни, които съм слушал”, осъзнах че чекмеджетата растат, за да поберат своето
съдържание. Картончетата бяха падредени плътно едно до друго и въпреки това
след два или три метра все още не се виждаше краят на чекмеджето. Затворих го
засрамен, не толкова от качеството на музиката в него, колкото от огромното
количество време, което явно ми е отнело това слушане.
Когато стигнах до чекмеджето, наречено
„Похотливи мисли”, почувствах как по гърма ми преминава студена тръпка. Дръпнах
чекмеджето само един сантиметър, защото изобщо не исках да проверявам колко е
дълбоко, и извадих едно картонче. Потръпнах от подробното му съдържание.
Прилоша ми при мисълта, че такъв момент е бил записан.
Изведнъж почувствах почти животинска
ярост. Една мисъл преобладаваше в ума ми: „Никой никога не трябва да вижда тези
картончета! Никой никога не трябва да вижда тази стая! Трябва да ги унищожа!” В
безумна ярост изтръгнах чекмеджето. Размерът му вече нямаше значение. Трябваше
да го изпразня и да изгоря картончетата. Хванах чекмеджето от единия край и
започнах да го блъскам в земята, но осъзнах, че не мога да помръдна от мястото
му и едно единствено картонче. Побеснях и извадих едно картонче, но когато се
опитах да го скъсам, то се оказа здраво като стомана.
Разгромен и абсолютно безпомощен
върнах картончето на мястото му. Облегнах чело на стената и въздъхнах с дълга
въздишка на самосъжаление. Тогава го видях. Чекмеджето с надпис „Хора, на които
съм благовествал”. Дръжката беше по-лъскава от околните, по-нова, почти
неупотребявана. Дръпнах я и в ръката ми се оказа една малка кутия, дълбока не
повече от десет сантиметра. Картончетата, които се съдържаха в нея, можеха да
се преброят на пръстите на едната ми ръка.
Тогава очите ми се напълниха със
сълзи. Заплаках. Хълцах толкова дълбоко, че болката започваше от стомаха ми и
целия ме разтърсваше.Паднах на колене и заплаках. Плачех от срам, от срама,
който ме задушаваше. Редиците с чекмеджета се размазваха в пълните ми със сълзи
очи. Никой никога не трябва да научава за тази стая. Трябва да я заключа и да
скрия ключа.
Но когато изтрих сълзите, видях Него.
Не, само не Него. Не тук. Всеки друг, но не Исус.
Гледах безпомощно, докато Той започна
да отваря чекмеджетата и да чете картончетата. И тогава, когато дръзвах да
погледна лицето Му, виждах там тъга, по-дълбока от моята собствена. Той сякаш интуитивно
отиваше при най-лошите кутии. Защо се налагаше да прочете всяка една?
Накрая се обърна и ме погледна от
другия край на стаята. Погледна ме със съжаление в очите Си. Но това бе
съжаление, което не ме разгневи. Наведох глава, покрих лицето си с ръце и
заплаках отново. Той се приближи до мен и ме прегърна. Можеше да каже толкова
неща. Но не каза нито дума. Просто заплака заедно с мен.
После се изправи и се върна при
стената с картончетата. Като започна от единия край на стаята, Той вадеше кутия
след кутия и подписваше Своето име върху моето на всяко картонче.
„Не!”, извиках аз, като се втурнах към
Него. Не знаех какво друго да кажа освен „Не, не”, докато издърпвах картончето
от ръцете Му. Неговото име не трябваше да бъде върху тези картончета. Но то бе
там, написано с червено, но толкова плътно, толкова тъмно, толкова живо
червено. Името на Исус покриваше моето. То бе изписано с Неговата кръв.
Той нежно взе обратно картончето.
Усмихна се с една тъжна усмивка и продължи да подписва картончетата. Не мисля,
че някога ще разбера как го направи толкова бързо, но в следващия момент го чух
да затваря и последното чекмедже и да се връща отново до мен.Сложи ръка на
рамото ми и каза: „ Свърши се”.
Изправих се, а Той ме изведе от
стаята. На вратата нямаше ключалка. Оставаха да се пишат още картончета.
